Into the wild

През 2023 година се отправих на едно кратко, но изключително трансформиращо за мен пътешествие, за което винаги ще си спомням с носталгия и любов в сърцето, а именно – пътуването ми до мистичната Индия. Никога няма да забравя усещането, което ме обзе още в момента, в който нетърпеливо чаках на летището, знаейки, че поемам на път към едно от най-магическите и загадъчни кътчета на този свят. Трепетното вълнение продължаваше да ме държи по време на цялото пътуване и така чак до завръщането ми на родна земя. До ден днешен сладката еуфория от преживяното продължава да се разлива във вените ми и да топли душата ми.

В този разказ бих искала да споделя с вас емоциите си, да ви разкажа за палещото азиатско слънце, за приказно красивите храмове, за слончетата, за маймунките, за вкусната индийска храна, за джунглата, за рикшите, за впечатленията ми от здравната система в Индия, както и за една традиционна ведическа сватба на брега на река Ганг. Нека се потопим заедно в магията на Далечния изток.

Идеята за това пътуване се зароди в главата ми още преди доста години, когато открих интереса си към източната култура, философия и религии. Винаги съм знаела, че на някакъв етап от живота ми това неизчерпаемо любопитство, примесено с духовните ми търсения, ще ме отведе до това прекрасно място. Този момент най-накрая настъпи и към края на 2022 година решението беше взето. Вече нищо не можеше да ме спре.

Всичко започна с един закупен билет за музикален фестивал в Шри Ланка. Планът беше след края на събитието да отпътувам към Индия, където да се отдам на йога и духовни практики. Все още не проумявам как съм си представяла, че всичко това ще се случи в рамките на две седмици — както винаги, безнадежден оптимист. Тогава все още нямах никаква представа колко необятна е Индия и че две седмици са крайно недостатъчни за такова начинание, но съдбата си знае работата.

По стечение на обстоятелствата фестивалът в Шри Ланка беше отложен и се наложи набързо да пренаредя плана в главата си. Нямаше време за губене, потеглях направо към Индия.

В главата ми заваляха редица въпроси, първият от които беше:

„Сама ли тръгвам?“

Не след дълго си отговорих:

„Разбира се, че сама: кой ще се съгласи да тръгне с мен на духовно пътешествие в Азия след по-малко от месец!?“

Предстоеше трескава подготовка, която започна с щателно проучване. В един момент осъзнах, че обзелата ме еуфория ми беше попречила да се замисля върху един много важен факт, а именно: коя част на тази необятна земя исках да посетя. Както винаги съм обичала да казвам, случайности в този живот няма. Мислите ни създават реалността.

Не след дълго, докато се ровех из форумите в търсене на информация за това какво мога да очаквам като сама жена, която пътува до тази отдалечена точка на планетата, с мен се свърза едно момиче, което бегло познавах от Обществото за Кришна съзнание в България.

Понякога посещавах храма на кришнарите и знаех, че хората, които служат в него, често пътуват на поклонения до Индия. Бях споменавала неколкократно, че имам интерес към такова пътуване, но не очаквах някой да ме потърси – и то с конкретно предложение.

След като обменихме някои идеи, размисли и притеснения относно пътуването, стана ясно, че въпросното момиче познава голяма част от българската общност в град Маяпур – град в Индия, който на по-късен етап разбрах, че е известен като духовната столица на света.

Целият план ми звучеше чудесно и не след дълго се заех с осъществяването му. Започнах с търсенето на самолетни билети. За настаняването не се наложи да се притесняваме, тъй като нашите любезни домакини вече се бяха погрижили за това и ни бяха запазили хотел.

Прехвърлих няколко статии, в които пишеше, че това е място за молитва, медитация и усамотение. Звучеше като нещо, от което определено имах нужда. Това щеше да е възможност за мен да остана сама с мислите си, да се потопя напълно в атмосферата и да се отдам на бавен и спокоен живот – доколкото това беше възможно това в рамките на скромните две седмици, които включват около шейсет часа път.

Винаги съм смятала, че едно от най-смислените неща, които човек може да направи през живота си, е да изследва себе си и света, от който е част. Точно с тази нагласа тръгнах на това изпълнено с приключения пътуване.

Разбира се, типично в мой стил, едва когато бях закупила самолетните билети, започнах с проучването на самото място. Тук, за да добиете малко по-ясна представа, ще се наложи да вмъкна малко географски факти. Индия е държава, разположена в Южна Азия. Разделена е на 28 щата и 8 съюзни територии, а столицата ѝ е Ню Делхи. Град Маяпур се намира в щата Западен Бенгал, който от своя страна се намира в източната част на Индия. Объркващо, нали? А сега си представете, че ви спестих половината от описанието с всичките му там региони и подразделения.

Последната част от подготовката беше получаването на виза. Процесът е изключително лесен и бърз – отнема нещо от порядъка на два до четири работни дни, като кандидатстването се случва изцяло онлайн. По онова време визата струваше около 25-30 долара, а плащанията се приемаха само чрез PayPal.

Горещо ви препоръчвам да използвате само официалния сайт, посочен в сайта на Министерството на външните работи, тъй като това е най-надеждният източник: e-Visa. Доколкото разбрах от други пътуващи, съществуват редица сайтове, предлагащи да ви асистират в кандидатстването за виза, но таксите при тях са в пъти по-високи.

И така, дойде време да поемем на път. Точно на 14.02, рано сутринта, бяхме на летището в трепетно очакване.

Полетът беше с две прекачвания – едното в Мюнхен, а другото в Доха. Направи ми впечатление, че на летището в Мюнхен трябва да се действа бързо, защото, според мен, времето между полетите не беше предвидено много добре. Отне ни около трийсет часа да стигнем до Индия, което включва и престоя по летищата. Тук искам да направя едно леко лирично отклонение, което смятам, че истинските ценители на храната като мен ще оценят. Колкото повече се доближавахме до Азия, толкова по-вкусна ставаше храната в самолета. Не съм сигурна дали си въобразявам или наистина има такава закономерност. Докато чаках стюардесата да поднесе обяда, се запознах с тази малка сладурана, която, за разлика от повечето деца, стоеше кротко и послушно, докато я снимах.

Полетът беше доста дълъг и умората вече започваше да си казва думата, когато най-накрая, късно вечерта, кацнахме на летището в Колката (по-известна в миналото като Калкута). За съжаление, не успяхме да се разминем с PCR тестовете, които ни направиха веднага след слизането ни от самолета, преди да сме преминали паспортната проверка. След тази не толкова приятна процедура се запътихме към гишето за паспортен контрол, където един от първите въпроси, които ми зададоха, беше дали съм поклонник на Кришна – на което, разбира се, отговорих положително. Нямах никакво намерение да разбирам какво щеше да ме сполети, ако бях казала „не“.

Още с излизането от сградата на летището вдишахме първите глътки от тежкия, влажен азиатски въздух. Огледахме се и забелязахме, че пред сградата вече ни очакваше шофьорът на такси. Нашите приятели му бяха дали предварително инструкции къде точно трябва да ни закара.

Разбира се, съвсем очаквано, още с качването ни беше обявена цена, която — както по-късно разбрахме — беше двойно по-висока от договорената. След кратка консултация с нашите приятели в Маяпур се разбрахме да не даваме никакви пари на шофьора, докато не пристигнем в града. Те щяха да се разберат с него и да му платят в местна валута.

В момента, в който потеглихме, получих лек културен шок от това, на което станах свидетел. На улицата, в луда надпревара, хвърчаха автомобили, автобуси, пешеходци, рикши, велосипеди, а в средата на цялата тази какофония блажено се разхождаха крави. Всички караха във всички ленти, разминавайки се на косъм един от друг. Може би това, което най-много ме изуми, беше липсата на каквато и да е сигнализация, освен клаксонът, който всички бясно надуваха. Това беше единственият начин за комуникация на пътя, който изглежда — за моя огромна изненада — работеше безотказно. Според статистиката, инцидентите на пътя бяха в пъти по-малко от тези, случващи се в Европа. Въпреки привидния хаос, всичко изглежда работеше като една добре смазана машина.

По пътя спряхме само веднъж – за да може нашият шофьор да поеме глътка въздух и да изпие едно кафе от многобройните крайпътни сергийки. Кафето се сервираше в глинени чашки – нещо, което за мен беше толкова впечатляващо, че дори запазих една и си я занесох вкъщи. Оказа се, че глината се разгражда по-лесно и дори облагородява почвата. Затова тези чашки просто се изхвърляха директно на земята. По всичко личеше, че същата съдба сполетяваше и останалия боклук, но ще се постарая да не внасям излишен негативизъм в разказа си.

Това беше първият от многото случаи, в които наруших препоръката да не пия небутилирани течности, но просто не успях да устоя на изкушението на топлата, ароматна напитка, поднесена в момент на пълно изтощение. Докато поднасях кафето към устата си, се загледах в прашните, мръсни улици, контрастиращи с добре почистените и украсени олтари – и може би именно тогава разбрах, че Индия живее по свои собствени закони, неподвластни на логиката, която познаваме.

След като шофьорът ни се освежи, се върнахме в колата и продължихме по пътя си. През цялото време той се опитваше да сглоби някое друго изречение на английски, но усилията му не се увенчаха с особен успех. Аз и приятелката ми седяхме на задната седалка и само кимахме разбиращо, без да имаме ни най-малка представа какво ни говори. След около пет часа лъкатушене по мръсните, разнебитени и прашни улици, някъде към пет сутринта, успешно достигнахме крайната си дестинация. Нашите приятели ни посрещнаха, разплатихме се с шофьора и започнахме да разтоварваме багажа си.

На въпроса ни „Тези хора карат като луди, как така няма инциденти?“ любезната двойка отговори:

— Тук Кришна държи нещата. Няма друго обяснение. Всъщност това беше напълно достатъчно. Таксито спря точно пред хотела, който сякаш беше излязъл от приказка.

Огледах се наоколо: цветните сгради, красивите орнаменти, палмите, рикшите по улиците… всичко изглеждаше вълшебно, нереално красиво. Лека мараня се носеше във въздуха и придаваше усещане за трептене. По-късно разбрах, че това е обичайният пейзаж в града.

Още с влизането в хотела видяхме махарадж — уважително обръщение към духовен учител или мъдрец в Индия. Докато се усетя, нашите приятели вече бяха в дълбок поклон на земята. Тъй като все още бях невежа в техните обичаи, единственото, което направих, беше да стоя и да гледам с недоумение.

Настанихме се в стаята и почти веднага се впуснахме по задачи. Най-належащите бяха да обменим валута в местното бюро и да си вземем предплатени SIM карти. Още преди заминаването ни бяхме предупредени, че не можем да купим индийски рупии от България и че трябва вместо това да купим долари, които впоследствие да обменим на място. Петстотин индийски рупии се равняват на около дванадесет български лева.

Всяка от нас си тръгна с по една дебела пачка пари и доволни и щастливи се отправихме към местния храм Шри Шра Радха — Мадхава Мандир, част от комплекса на ISKCON (Международното общество за Кришна съзнание), и един от най-старите действащи храмове в този духовен център. Още с влизането погледът ни се спря на муртите¹ Шри Шри Радха — Мадхава, заедно с осемте гопи, спътници на Радха.

Поклонихме се, както ни обясниха, с лявото рамо към тях и продължихме разходката из храма. Тук пропуснах да поясня, че за да влезеш в храм в Индия – а понякога дори и в някои магазини – трябва да се събуеш бос. За тази цел най-удобната обувка се оказа сабото. Тъй като не бях проучила този въпрос предварително, по време на целия престой се сблъсквах с неспирно обуване и събуване на единствените обувки, с които бях тръгнала.

Истината е, че на този етап все още не можех да повярвам, че се намирам в тази приказка. Всичко беше като един сън: красивите достолепни храмове, шумните цветни пазари, уличните търговци, разхождащите се по улиците на комплекса хора, притихнали и потънали в размисли. Тишина, спокойствие и хармония струяха отвсякъде. Сякаш времето беше спряло.

В затворения комплекс, в който се намирахме, повечето хора бяха последователи на Вайшнавизма – най-многочисленото течение в индуизма.  Церемониите в храмовете започваха в четири сутринта, признавам си, че не успявах да присъствам на най-ранните – и продължаваха през целия ден. Изображенията на божествата бяха грижливо пременени всяка сутрин в новите си одежди и накити. По улиците на града цареше веселие, звучаха непрестанни киртани². Всичко се случваше бавно, малко флегматично и на моменти дори леко дразнещо.

Усещаше се едно непоколебимо спокойствие, което беше удивително на фона на целия този хаос и материална нищета. Имаше нещо, което извисяваше духа на тези хора над всичко това – а именно способността им да изпитват щастие от самия факт, че са живи, че са тук и сега на тази земя и имат възможността да се насладят на невероятното пътешествие, наречено живот.

Тъй като философията на бхакти йога, която изповядваха предано отдадените – дума, с която поклонниците на Кришна наричаха себе си – е съпътствана с редица ограничения, някои от които, по мое мнение, доста сурови, на територията на града не се продаваха месо, риба, цигари, алкохол, както и кафе с кофеин. Е, аз тъкмо бях приключила със седемгодишно вегетарианство. Така че какво бяха още две седмици без месо…

Като един истински чревоугодник, едно от първите неща, с които се заех, беше да проуча къде мога да хапна вкусно приготвена улична храна. Особено за любителите на лютото, индийската кухня е наслада за сетивата. Няма как да останеш равнодушен към цялата тази смесица от благоухания, която се носи от всеки ъгъл.

Една от най-разпространените храни в Маяпур е панирът – сирене, което много наподобява тофу по текстура и се добавя към повечето ястия в Индия. Панирът притежава висока хранителна стойност, затова често се използва като заместител на месото. На повечето места към всяко ястие обикновено се сервира ориз в количества, с които ние почти никога не успявахме да се справим. Храната е предимно пържена и заради това доста тежка, но за сметка на това ужасно вкусна.

На всяка крачка се продаваха любимите ми кокосови орехи, както и прясно изцеден сок от захарна тръстика, който улични търговци изцеждаха собственоръчно. Пазарите изобилстваха от свежи екзотични плодове, като на някои места се предлагаше някакъв много интересен плод, подобен на гуава, подправен с лют сос. Обожавам уличната храна — за мен тя е истинско преживяване.

За тези от вас, които все пак предпочитат ресторантите, горещо препоръчвам веригата Говиндас. Там храната е с една идея „по-скъпа“ от уличната. Под „по-скъпа“ имам предвид, че човек спокойно може да си поръча цяло обедно меню за два лева. За сравнение, храната, която се продава на улицата, варира между петдесет стотинки и един лев за порция.

На повечето места в Маяпур храната е предложена. Това е осветена, духовна храна, която се нарича „прасад“. Тя се предлага първо на боговете, преди да бъде сервирана на вярващите, като приемането ѝ е символ на божествена милост и благодат. Самата дума „прасад“ означава милост, милосърдие, нещо, което носи душевен покой. Прасадът трябва да бъде съставен изцяло от вегетарианска храна, като плодове, варен ориз, мед, пречистено масло гхи, житни растения и други.

На доста места имаше надписи „Питейна вода“, но така и не посмях да опитам от нея. Оказа се, че тя е „питейна“ само за местните и не е адаптирана за нашите фини европейски организми. Така или иначе, бутилираната вода беше изключително евтина и нямаше смисъл от подобни експерименти.

Основният транспорт в града бяха рикшите. Беше истинско удоволствие да се возиш на тях, а шофьорите буквално се надпреварваха кой да ти предложи по-ниска цена за избрания маршрут. Пътуването с рикша беше единственият начин да усетиш полъха на лек ветрец и да се спасиш, макар и за малко, от надвисналата мараня. Цените на рикшите варираха, като най-скъпи бяха тези в самия комплекс, но дори там нямаше цена, която да надвишава 2 лева. Индийците се радваха на всяка стотинка, която им подадеш, а пазарите бяха пълни с жени, готови да изрисуват върху челото ти тилак — срещу жълти стотинки.

Тилакът (от санскрит: tilak) е свещен знак, широко разпространен в традицията на хиндуизма. Той бележи принадлежността на човек към дадено религиозно течение, отразява духовната му идентичност и връзката с определена традиция. Формата, значението и начинът на нанасяне се различават в зависимост от съответната школа. Гаудия-вайшнавите (религиозно движение, основано от Чайтаня Махапрабу) носят тилак с U-образна форма, който поставят на челото си. Аз, разбира се, също рисувах свещения символ върху челото си всяка сутрин, за да се потопя напълно в атмосферата.

Нещо, което ми направи много силно впечатление, беше, че навсякъде по улиците в Индия имаше олтари. Хората намираха всякакви начини да почитат Бог. Олтарите бяха пищно украсени с цветя, венци, купи с плодове и ядки. Обичайна гледка беше хора в молитвена поза пред всеки олтар, потънали в дълбок духовен транс. Такива олтари имаше дори по средата на най-оживените кръстовища.

Един от най-красивите монументи, които имах щастието да разгледам беше самадхито на Шрила Прабхупада – основателят на Международното общество за Кришна – съзнание. Самадхи (от санскрит: samadhi) е място за духовна почит и поклонение към паметта на велики личности като духовни учители и светци – нещо като гробница или мавзолей. Още с влизането в двора се усещаше как навсякъде цари мир, спокойствие и безвремие. В самадхито беше поместен и музей с миниатюри, пресъздаващи различни сцени от живота на гуруто.

Едно от най-интересните събития в града по време на моя престой беше традиционният празник Гаура Пурнима. Това е ежегоден фестивал в чест на появата през 15-ти век на Шри Чайтаня Махапрабу — духовен водач, считан за най-значимата фигура в историята на индийската духовност и за въплъщение на самия бог Кришна.

В зависимост от лунния календар, празникът се провежда по пълнолуние през месец февруари или март. Той се състои от различни ритуали, съчетани с танци и песни под звуците на традиционни индийски музикални инструменти. По това време на годината улиците се изпълват с весела глъчка, а животът се превръща в един безкраен празник. В центъра на града са разположени шатри, на които се предлагат ръчно изработени чанти, бижута, аксесоари, както и традиционна индийска кухня. За мен това беше раят на земята.

 Неизменна част от празника е и така наречената „парикрама“ – обиколка на светите места. Аз, разбира се, като един истински авантюрист веднага се записах за нея. Как бих могла да пропусна подобно нещо?!

За съжаление, не всичко се случи точно по план. Малко преди първия от общо двата дни, предвидени за обиколката, се разболях, което леко възпрепятства почивката ми. Въпреки обичайната си упоритост и инат, реших, че не е много добра идея да тръгна на път без да съм се излекувала напълно, още по-малко пък на място с хиляди хора, блъскащи се и седящи буквално един върху друг. Индийците нямат особен усет и понятие от лично пространство.

Лежах в леглото и ме обливаха топли и студени вълни. За пръв път се чувствах толкова омаломощена, като ударена с мокър парцал. Местните ми препоръчаха да пия тришун. В Маяпур тришунът е панацея. Той представлява билково лекарство, използвано в традиционната аюрведична медицина и масово предписвано за всякакъв вид болежки. След като изпих няколко блистера от индийското чудо и все още не можех да стана от леглото, реших, че е време да се доверя на конвенционалната медицина и да потърся лекар. Разбира се, за мой късмет всички лекарски кабинети вече бяха затворили, тъй като бяха почивни дни. В крайна сметка се оказа, че работи единствено болницата в града. Учудващо бързо се добрах до лекар, който ми изписа една торба с лекарства на обща стойност около двайсет лева. В България със сигурно щях да платя петорно повече. След това се прибрах в хотела, за да се лекувам.

За мое огромно съжаление пропуснах първия ден от парикрамата, но на втория вече бях на крака и готова за приключения. В момента, в който сутринта излязох от хотелската стая, не можех да повярвам на очите си. Имаше хора навсякъде – те спяха по пода, на стълбите, пред сградата, на поляната. Всеки се беше покрил с шалте, одеяло или с каквото друго разполагаше, защото въпреки задуха през деня, нощите бяха студени. След това разбрах, че за тази парикрама идват поклонници от цял свят и че хотелите не са имали капацитета да настанят всички, но и нямат право да откажат подслон.

Потеглихме в четири сутринта с автобус. Спряхме някъде в нищото, насред оризовите плантации. Шествието тръгна от там, като през цялото време, въпреки ранния час, всички щастливо припяваха свещените ведически текстове. Беше вълнуващо, но една част от мен се страхуваше, в главата ми тихичко се промъкваха думите на семейството, което ни посрещна в Индия: „Тук всички змии са отровни, за някои имаш двайсет и четири часа да стигнеш до болница, за други нямаш и толкова“. Само мисълта, че същите тези змии бродеха из плантациите, покрай които ние най-безцеремонно минавахме, ме смразяваше. Местните твърдяха, че именно те защитават светите земи от недоброжелатели. И така, с песен на уста преминавахме покрай различни храмове. На всеки от тях спирахме и оставахме известно време, за да отдадем почит. За мен това беше момент на размисъл, медитация и дълбок поглед навътре в себе си.

След като обиколката приключи, в мен продължаваше да живее усещането, че искам да видя Индия през моя собствен поглед – суровата и опасна Индия, за която всички говореха. Това означаваше да пренебрегна предупрежденията на останалите българи да не излизам от затворения комплекса и да продължа обиколката си сама. Така и направих.

Още на следващия ден реших да се кача на лодка, с която да стигна до съседното населено място. Това беше най-евтиният и достъпен транспорт и струваше буквално стотинки. Нищо от това, което видях, не ми се стори опасно или враждебно – чувствах се като у дома си. Разхождах се по прашните улици, по които в пълен контраст с религиозната атмосфера в Маяпур съвсем спокойно можеше да станеш свидетел на човек, който разфасова кокошка на улицата или бръснар, разположил сергията си директно на пътя. От всеки ъгъл някой те дърпаше, предлагайки стоките си, крещейки с пълен глас: “матаджи…”, “прабу…” (уважително обръщение към жени, съответно мъже, подобно на „госпожо“, „господине“).

Навсякъде кипеше живот, шофьорите на рикши неуморимо надуваха клаксоните и препречваха пътя на туристите, предлагайки им атрактивни цени. Тук-таме по някоя маймунка стоеше на ламаринен покрив и похапваше лакомствата, които ѝ подхвърляха минувачите.

Сергиите преливаха от пъстроцветни бижута и красиви, пищни сарита. Навсякъде се продаваха миниатюрни цветни дрешки и бижута, които впоследствие разбрах, че служат за облекло на малките статуетки на божества, присъстващи в дома на всеки предано отдаден. След цял ден обиколки и натоварена с известно количество цветни дрънкулки, прекосих река Джаланги – разклонение на река Ганг – с лодка и се върнах в комплекса.

Почти нямах време да си поема дъх, защото още на следващия ден ме очакваше следващото приключение – с моята съквартирантка отивахме на истинска ведическа сватба! Не познавахме нито булката, нито младоженеца, и това беше най-интересното в цялата история. Поканата получихме от наша позната, която, виждайки ни на улицата, небрежно ни подхвърли: „Ходи ли ви се на сватба?“. Отговорът, разбира се, беше „Е, как не!“ – и докато се усетим, вече се приготвяхме за церемонията. В рамките на скромните петнайсетина минути, с които разполагахме, успяхме да се приведем в що-годе приличен вид и потеглихме.

Сватбата беше едно от най-прочувствените събития, на които някога съм присъствала. Младоженецът беше индиец, а булката – рускиня. Ритуалът беше изключително пъстър и пищен, в духа на древните ведически традиции. Церемонията се проведе на брега на свещената река Ганг – майка Ганга, както още я наричат – в двора на една много приветлива къщичка, която се оказа обреден дом. Цялото изящно пиршество, изпълнено с венци, цветя, огън, плодове и ароматни пръчици, премина под звуците на маха мантрата Харе Кришна. Всички пяхме заедно и празнувахме живота и любовта. Това беше един от най-емоционалните и вълнуващи моменти през цялото ми пътуване.

Оставаше само един ден до отпътуването ми обратно към дома, затова трябваше да го оползотворя пълноценно. Нямаше нищо по-подходящо от това да го започна с процесията със слончета, която се провеждаше всяка събота в града. Още от ранни зори течеше трескава подготовка, а девойки рисуваха мандали на земята, по която предстоеше да премине шествието. Самата процесия представляваше церемония с богато украсена колесница, теглена от бикове и слонове. Слончетата бяха покрити с красиви, цветни плащове, а върху тях се качваха само момчета, обучени за това. Процесията преминаваше през целия град, съпроводена с песни, танци и огньове. За мен беше истинска наслада да наблюдавам царствените животни.

Слоновете в Маяпур живееха в специално обособен резерват в джунглата, покрай който, честно казано, ме беше страх да да преминавам сама. В близост до резервата се намираше и училище, в което млади момчета се обучаваха на различни дейности, с цел след време да се превърнат в способни и отговорни мъже, готови да бъдат глава на семейство. На територията на училището не се допускаха жени, но нас ни пуснаха само да надникнем. В тази част на града се намираше и Shanti кафе – едно от любимите ми местенца, разположено на тихо и закътано място, с приятна атмосфера и чудно вкусна храна. Местните често го избираха за приятелски събирания, на които обменяха опит и идеи на по чаша чай или безкофеиново кафе.

Точно до кафето се намираше и кабинетът на една китайска лечителка, където, в приятна женска компания, успях да се докосна до тайнствата на алтернативната медицина. Исках да изпробвам нещо нестандартно и избрах да се подложа на масаж с точилка, както и на акупунктура. И двете процедури се оказаха болезнени, но изключително пречистващи — истински катарзис за тялото и душата.

С ръка на сърцето мога да кажа, че Индия е мястото, на което започнах да се уча да обичам себе си, да си обръщам внимание и да си отделям времето, което ми е нужно, за да се чувствам добре и да бъда щастлива. Научих се да се грижа за себе си и да слушам тялото си. Тогава положих началото на една духовна трансформация, която продължава и до днес.

По време на краткия си престой в тази магическа страна се опитвах да попия всяко усещане, всеки аромат, всяка разказана история, да ги запазя в себе си, за да ги изровя от някое дълбоко кътче на съзнанието си, когато някой ден изпитам нужда от това. Участвах в церемониите, опитвах традиционни ястия, потопих се дълбоко в древната ведическа култура, служих в храма, разговарях с местните, както и с голяма част от българската общност, с която имах удоволствието да се запозная, и най-вече отворих сърцето си за Индия и за това, което тя имаше да ми даде. Не бих казала, че се върнах променена, но трансформацията започна точно там, на това свещено място, което остави огромен отпечатък в сърцето ми.

Е, както всяко хубаво нещо, и това пътуване си имаше своя край. След като някак си успях да натъпча многобройните дрънкулки и всевъзможни джунджурийки в допълнителния куфар, който си купих, потеглих обратно към дома, но, както може би се досещате, с това приключенията не спираха дотук.

Предстояха ми цели седем часа в Дубай, които просто сърце не ми даваше да прекарам на летището. Планът беше готов още преди заминаването ми – сега само оставаше да бъде осъществен. Бях си поставила нелеката задача да се кача на върха на най-високата сграда в света – Бурж Халифа – въпреки краткото време, с което разполгах. Докато пътувах натам в метрото успях да набележа доста места, които мислено добавих към списъка с тези, които искам да посетя. Това, на което най-много се наслаждавах беше жегата – сухата,пареща жега, която толкова обичам, съвсем различна от тази в Индия.

Най-накрая, буквално тичайки през Дубайския мол, успях да вляза в сградата, където на рецепцията любезно ми обясниха, че са останали само най-скъпите VIP билети. Е, бях изминала целия този път дотук, така че нямах друг избор, освен да дам последните си 200 долара. Качих се на последния от всичките 163 етажа на сградата. Ако трябва да съм честна, въпреки че вече се бях качвала на доста небостъргачи и не бях изключително впечатлена, гледката все пак беше зашеметяваща и смятам, че си заслужаваше. Във VIP билета влизаше и една чаша вино, блок маса, както и неограничено количество безалкохолни напитки. Освен това, всеки притежател на такъв билет минаваше първи и не се редеше на опашки, което до голяма степен помогна да не си изпусна полета. В крайна сметка успях да се върна навреме на летището и всичко мина безпрепятствено.

По време на това пътешествие успях да се докосна за кратко до два много различни свята – духовния свят на Индия и, макар и за няколко часа, материалния рай на Дубай. За мен и двата се оказаха нереално красиви – всеки по свой собствен начин. И въпреки цялото препускане, типично в мой стил, се завърнах на родна земя, заредена с много щастие и позитивни емоции.

¹ мурти (от санскрит „mūrti“ – форма, образ) е изображение или статуя на божество в индуизма, използвана за поклонение, медитация и ритуали.

² киртан е вид древна групова мантра-медитация под формата на песни и танци

𝒩𝒶𝓂𝒶𝓈𝓉𝑒,

𝒦𝒶𝓉𝒽𝓎 𝒯𝓇𝒶𝓋𝑒𝓁𝓈